Един франзуцин – на път: Мелник – вино, пирамиди и един деспот

Плувен клуб „Вихрен“ с нови успехи от турнир в София
ноември 22, 2021
Община Сандански с искане участък от Е-79 – Сандански-Кресна да стане общински
ноември 23, 2021

Трета част от пътешествията на френския журналист Пиер Анри, който показва многовековната и интересна история на България през погледа на чужденец. В новата поредица той посещава популярни туристически дестинции в страната – места със СПА условия, хубава храна и вино.

Наричат този район българската Тоскана – отвисоко той наистина наподобява италианската област, но е някак по-различно. Почти съм стигнал до този най-малък град в България и пресичам хълмове с подредени лозя, малки селца и прекрасно уморено слънце, което топли дори и през есента.

Мелник е наистина малък. Известен е именно с това – има само 208 жители, а сега като че ли бройката е още по-скромна. Разположен е по брега на река, която, естествено, се казва Мелнишка. Точно по това време на годината обаче река няма. Градчето е някак сгушено от двете страни на коритото – с масивни, високи и красиви къщи, и се катери по белите склонове нагоре. Гледката с прорязаните бели хълмове, контрастиращи с овалните възвишения, е удивителна.

Вървя по калдъръмената уличка. Почти във всяка къща тук има винарни или заведения, които работят дори и по това време на годината. Туристите са малко и градчето е тихо. По-добре, така ще мога да се разходя на спокойствие и да опозная мястото добре. За целта се запътвам към Музея на Мелник. Учудва ме надписът върху него:

„Мелник, забравената столица“.

Чувал съм, че Мелник остава в пределите на Османската империя чак до 1912 г., че тук са се укривали революционери и дори не се изненадах, когато преди малко минах покрай една къща, която се казваше „хайдушката“, ама чак пък столица…

В музея има няколко експозиции, едната от които, разбираемо, е посветена на националноосвободителните борби на района. Другата обаче е по-интересна и тя дава отговор на въпроса ми кога Мелник е бил столица.

Научавам, че както и на други места в България, районът е бил населяван от траки – от племето меди. След това те попаднали под римско владичество. После дошли славяните, които нарекли града Мелник – от славянското име „мел“ – „глина“, точно заради белите му склонове.

След това районът попаднал в пределите на българското царство и тук става интересното. През 1212 г. Мелник станал столица на независимото феодално княжество на деспот Алексий Слав (деспот е титла на самостоятелен владетел във Византия). Твърди се, че този Слав се появил след смъртта на великия цар на българите Калоян, който разбил кръстоносците през 1205 г. След неговия край обаче кръстоносците победили наследника му Борил през 1208 г. И ето френска връзка: те били предвождани от император Анри – Хенрих Фландърски, брат на пленения от цар Калоян Балдуин. Тогава се появил Алексий Слав, който владеел Родопите и Пирин, и също изявил претенции към престола, защото имал родствена връзка с Калоян. За да разшири влиянието си, Слав се оженил за незаконната дъщеря на император Анри и получил титлата деспот.

Той превърнал Мелник в столица на своето феодално царство. Над селището все още има останки от стените на крепостта му, както и църквата, в която е бил погребан. Деспот Слав владеел Пиринско-Родопската област цели 20 години. Затова Мелник е забравената столица на България.

„Това е супер интересна история“, споделям с уредничката на сбирката,

която ми казва: „За съжаление все по-малко туристи мислят като вас, повечето влизат тук и първият им въпрос е: Това винарна ли е?“

Да, винарните са другото отличително нещо в Мелник, както казах, почти всяка къща разполага с такава. Предлага се вино от грозде, но и вино от малини, както и от боровинки.

Моето внимание обаче е привлечено от още една табела, на която пише „Музей на виното“. Той е на буквално на двайсетина метра от Историческия и е разположен в подземието на хотел. Вътре е хладно, с поддържана постоянно температура от 12 – 14 градуса.

Тук са събрани и изложени интересни инструменти – преси, корита, постави, косери, ножарски ножици, плетени кошове или всичко за направата на виното през вековете.

Уредникът разказва за развитието на лозарството в района и за популярния тукашен сорт – широка мелнишка лоза. Разбирам, че лозята на Мелник всъщност се стелят по хълмовете на селата, през които съм минал – Хърсово, Капатово, Зорница, Лозеница, Виногради.

За широката мелнишка лоза се твърди, че е сорт, донесен тук от Сирия преди 2000 години от римляните,

който впоследствие се е адаптирал към местните условия. Сега се отглежда само в този район и всички опити да се развива другаде са се провалили.

Отпивам глътка от виното – има специфичен вкус с примес на горски плодове. Цветът му е по-скоро прозрачен рубин до тъмнопурпурен. С риск да скандализирам любителите на този сорт обаче ще кажа, че розето от широка мелнишка лоза ми харесва повече. В музея на виното има енотека с повече от 400 бутилки. Ако решите да си купите вино от тук, ще ви го налеят направо от бъчвата, след това лично може да го затворите с корковата тапа и накрая ще ви го запечатат с червен восък и печат на музея.

Тръгвам нагоре по склона, за да достигна до забележителната Кордопулова къща. Тя се намира в най-високата част на Мелник и е наистина внушителна и в характерния възрожденски стил. Всъщност тук наричат този архитектурен стил „възрожденски“, но аз съм виждал такива къщи и в Турция, а там той е „неоотомански“. Интересувал съм се от това разминаване и то си има своето обяснение. Българите са били едни от най-добрите строители в Отоманската империя и са пренесли стила в своите земи и по време на своето Възраждане, когато много занаятчии са забогатели от търговията и производството в рамките на империята. Разбира се, доразвили са го с украса от характерни български орнаменти.

Кордопулос е бил богат мелничар. Занимавал се и с винопроизводство, и с търговия. Къщата му е била построена в края на XVIII век, а сега е напълно запазена и реставрирана. Има огрооооомни стаи с два реда прозорци. Вторият е с венециански стъклописи, които хвърлят цветни отблясъци по белите стени. Има и зимна градина и оригинална винарна.

В издълбаните в меката скала над 100 метра коридори са подредени десетки дъбови бъчви.

 

Естествената температура от 12 градуса тук също помага за съхранението на виното. На един от завоите на винарната виждам множество залепени монети. Младежът, който стои подпрян пред вратата на винарната, ми обяснява, че това е местен обичай – закрепяш монета на стената, за да се върнеш тук.

Слизам надолу към центъра на градчето, за да започна изкачване към крепостта на деспот Слав. Следвам указателните й табели и пътят не отнема повече от трийсетина минути. От платото се открива страхотна гледка към Мелник. Той наистина се е сгушил в гънките на планината. Има руини от крепостната стена, от наблюдателните кули, точно три водохранилища и останки от църквата „Свети Никола“. Между другото и в подножието на Кордопуловата къща също има останки от църква, наречена „Света Варвара „. А докато слизам надолу, забелязвам още една църква – напълно реставрираната „Свети Антоний“, наречена на светец, който лекувал душевно болните. Няма много храмове на неговото име…

Сядам в едно от многото заведенията покрай реката под един огромен чинар – сигурно са необходими поне трима души, хванати за ръце, за да обгърнат ствола му. Поръчвам си салата с белени бели патладжани, печени червени чушки и домати, докато

изчаквам основното си ястие – мелнишко гювече.

То представлява парчета пилешко и свинско месо, чушка, домат, сирене, кашкавал и маслини, затиснати с яйце и сготвени в керамична купа с капаче. Неподражаемият му вкус гарнирам с чаша вино – розе от широка мелнишка лоза, разбира се.

Потеглям към следващата си цел в този район – Роженският манастир. Той се намира над едноименното село, на 6 км от Мелник. Обаче трябва много да се внимава, защото пътят към него е точно по средата на селото в една малка отбивка вдясно. Манастирът е внушителен, разположен на платото над селото и е действащ. Гледката от него ме навежда на мисълта, че монасите са избирали прекрасни места, за да се отдадат на Бога и да се издигнат над ежедневните суети. Точно тук това не е трудно!

 

Източник : Dnevnik.bg